През последното десетилетие абревиатурата NFL (Национална футоблна лига) придоби и друго значение. „No Fun League“. Лигата, в която няма забавление. Разбира се, за милионите фенове в САЩ и по света това не е точно така. Те получават своята доза адреналин всяка седмица от редовния сезон и в плейофите, но не така точно стоят нещата при самите играчи.
Да вземем за пример НБА. Лига, в която на почит са индивидуалностите и звездите. Те носят големите приходи, зверските рекламни договори и реките от милиарди долари ежемесечно. Природата на двата спорта е коренно различна. В един отбор от НФЛ има 53-ма играчи, докато в НБА съставът не може да надхвърля 15. Абсолютно разбираемо е защо средностатистически състезателите в НБА получават несравнимо повече пари от звездите в американския футбол. Нещо като бокса и ММА. Контузиите в НФЛ се случват през минута. Средната продължителност на кариерата е 3.3 години. Само истинските късметлии и най-вече куотърбеците могат да се похвалят с повече от един или два професионални договора. Питайте някой рънинг-бек или офанзивен лайнмен, който през няколко минути се намира на дъното на купчина от хора, които тежат по 100-110 килограма! Разликата в парите идва и от това колко популярно е лицето ти. Най-вече за реклами и спонсори, разбира се. Едва ли има човек, на когото ще покажете снимка на Леброн Джеймс и той няма да го разпознае. Хайде пробвайте същото с Тайрик Хил или Джордж Китъл. Такава е спецификата на спорта им – хората могат да видят лицата им само когато са на пейката или дават интервюта след мач.
В толкова безскрупулен контактен спорт като американския футбол правилата постоянно търпят промени с цел осигуряването на повече безопасност на играчите. Хората, които следят играта от 20-30 години могат да ви говорят с часове за това какво предимство се дава на нападението и как почти всяко второ докосване на куотърбека носи наказание. Точките и тъчдауните са това, което привлича нови долари. Същото е и с футбола, и с баскетбола. Защитата остава на заден план, защото с голове, забивки и кросоувъри имаме по-голям шанс да приобщим периферните фенове.
И тук се връщаме на No Fun League. През последните години съдиите в НФЛ започнаха да мятат жълтите флагчета за неправилно дишане. Ако преди 10-15 години да накажеш състезател за това, че се радва по определен начин в „енд-зоната“ беше изключение, то днес това си е правило. Като това да вкараш гол и да си съблечеш фланелката. Направи го два пъти и си аут от мача. В НБА положението не е по-различно. Повисиш ли със секунда повече на коша – техническо нарушение. Може би всички тези санкции са в унисон с времената, в които живеем. Човечеството се изнежи. Вече никой не рита по улици и площадки. Там, където аз съм играл футбол преди 20 години, сега е паркинг. По същите онези плочки и асфалт, които те учеха как да запазиш баланс и да не падаш, сега има само локви от масла. Днес всичко е на изкуствена трева. Децата се гледат като вази от най-малки. Специални храни, в специални съдове, се дават в точно определени количества. Ето ви още един термин – „Safe Space“…
Ди Кей Меткалф. Номер 14 в Сиатъл Сийхоукс. Уайд-рисийвър, построен като Т-72, само че в Щатите. 25-годишният Меткалф е сред най-опасните футболисти на игрището и в повечето случаи „корнерите“ трябва да бъдат подсигурени от някое „сейфти“. Ди Кей е по-бърз, по-висок, по-здрав и скача по-високо. Или иначе казано – неудържим. След 11 мача от началото на кампанията, Ди Кей има 812 ярда, 6 тъчдауна и 49 уловени паса. Допреди няколко дни сезонът за човек с неговите физически данни и умения щеше да се смята за пълен провал, но в последния си мач Ди Кей избухна. Три тъчдауна и 134 ярда срещу Далас Каубойс. Да, „орлите рибари“ загубиха от Далас, но Ди Кей се превърна в история номер 1 не само заради силния си мач, но и заради начина, по който изрази радостта си.
След като отбеляза първия тъчдаун за своя тим, Ди Кей реши нито да танцува, нито да забива топката. Той реши да използва… жестомимичен език! Не, Декайлин Зекариус не е нито с увреден слух, нито е ням. Използвайки двете си ръце, с които преди секунди бе преминал в „енд-зоната“ напълно сам, Ди Кей каза на феновете, че той „просто си върши работата“ (Standing on business). Вместо да танцува, да се гмурка или да стяга бицепси, Ди Кей кротко и спокойно обясни на всички, че той прави това, за което му плащат, по-добре от всеки друг на неговата позиция. Без глоби, без наказания от 10-15 ярда, без да си навлича гнева на когото и да е било.
Мачът с Далас не бе първият път, в който Ди Кей прибягна до жестомимичния език. Той стори същото в двубоя срещу ЛА Рамс преди няколко седмици, когато съвсем небрежно каза, че „Номер 44 му е син“.
Ваш ред е, г-н Гъдел!
